Пашинян подкрепи депутатите си след масово сбиване в арменския парламент

🇦🇲🥊 На 29 октомври 2026 г. дебатът за член на Сметната палата в Народното събрание на Армения прерасна в масово сбиване между депутати от прозападната управляваща партия „Граждански договор“ и опозиционната фракция „Силна Армения“. Председателят на парламента Рубен Рубинян отказа да прекъсне заседанието, „за да видят всички“. Същия ден премиерът Никол Пашинян застана зад своята фракция, включително зад вицепредседателя, който хвърли стол към опозицията. Целият епизод е наличен в официалния запис на парламента, излъчван на живо.

Поводът дойде от трибуната. Тарон Чахоян от „Граждански договор“ започна с тезата, че опозицията няма право да говори за корупция, защото „корупцията е свързана с вас“. На опозиционен депутат каза, че е бил „помощник на Манвел, който краде консерви“, намек за генерала от запаса Манвел Григорян, обвинен през 2018 г., че е присвоил храна, предназначена за войници. После се обърна към лидера на фракцията Нарек Карапетян: „Господин Карапетян, не съм аз виновен, че целият ви род се занимава с политика, включително чичо ви, баща ви, а синът на чичо ви водеше много активна политическа дейност. Ще кажа и повече: той се канеше да открие дори министерство в страната ни. […] което по собствената им формулировка трябваше да удовлетворява всички жени, и до днес не се е извинил на жените за това.“

Синът на чичото е Саргис Карапетян, син на бизнесмена Самвел Карапетян, основател на „Силна Армения“. В епизод от 31 януари на подкаста Triangle, който Саргис води, името „министерство на секса“ подхвърля гостуващият социолог Армен Хачикян, а самият Саргис пита: „Можем ли сега наистина да кажем, че в Силна Армения няма да има неудовлетворена жена?“ Според OC Media думите му предизвикаха обвинения в сексизъм още тогава.

Карапетян извика нещо от мястото си, по описанието на Azatutyun с фамилиарното „ара“, а Чахоян му го върна: „Ти си ара от петите до главата.“ Водачът на „Силна Армения“ стана и тръгна към трибуната, около Чахоян се струпаха депутати от двата лагера и започнаха юмруци и ритници. В залата схватката продължи с прекъсвания около 6 минути до обявяването на почивка, после се пренесе в коридорите. Арменската служба на Радио Свободна Европа определя целия бой като около половин час. Вицепредседателят Ваагн Алексанян от управляващата партия хвърли стол към редиците на опозицията, хвърчаха бутилки, а масите едва не бяха преобърнати. Андраник Геворгян от „Силна Армения“ беш с разбит нос, дрехите на Рубен Мхитарян бяха разкъсани и до парламента пристигна линейка, съобщава „Аравот“. Сбиването продължи в коридорите, където охраната застана като жив кордон между двете страни.

Записът показва и какво правеше председателят междувременно. „Уважаеми колеги, нарочно не обявявам почивка, за да видят всички това, и няма да обявя почивка. Заседанието ще продължи така“, каза Рубинян и добави: „Вие решете дали ще има бой, или няма да има, аз не съм против.“ Няколко минути по-късно отново заяви: „Уважаеми колеги, ако сте приключили, седнете, ако не – може да продължите, не възразявам.“ Почивката дойде едва след още няколко минути. По-късно пред журналисти Рубинян обясни, че е извикал охраната веднага щом е започнал истинският бой, а дотогава е искал всички да видят какво става.

След повече от час почивка председателят се върна с присъдата си. Каза, че е прегледал кадрите, и обяви, че Чахоян „не е използвал в речта си нито една обидна дума“, въпреки че същият запис пази репликата за Манвел и консервите. Според Рубинян Карапетян е станал, за да удари говорещия, а първия удар е нанесъл друг депутат от „Силна Армения“, Гарник Давтян. После Рубинян се обърна към малцинството с думи, които звучат като програма:

„Както казах преди 2 месеца, предлагаме правило за добро възпитание: ще го спазвате, ще сме възпитани, няма да го спазвате, ще получите 10, 20, 30, 40, 60 пъти повече. И получихте, Бог ми е свидетел, получихте.“ За стола на Алексанян не спомена нищо. Обеща обаче, че ако се потвърди, че помощници на опозиционни парламентаристи са нападали членове на мнозинството в коридора, ще бъдат изхвърлени и няма да бъдат пускани в сградата.

Чахоян довърши речта с извинение „към обществото и народа“ за „хулиганското поведение“ на опозицията и с предупреждение, че опозиционните депутати „ясно ще осъзнаят, че следващия път, когато провокират бой, пак ще ядат бой“. Към Карапетян се обърна направо: „Ударих, господин Карапетян. Провокирахте бой, ударих, изядохте го – това искахте.“

Пашинян говори пред журналисти след заседание на правителството. „Осъждам насилието, но подкрепям мерките, предприети днес от управляващата фракция, защото ако някой е в опозиция, това не означава, че трябва да се държи нагло“, цитира го държавната агенция Armenpress. Попитан за стола, той отговори: „Със стол ли е, с каквото и да е – адекватно е и правилно е.“ И допълни, по записа на „Аравот“: „Ако някой мисли, че може да протегне ръка и да удари депутат, тази ръка просто ще я счупим, ако трябва – и със стол ще я счупим.“

Карапетян, след като получи думата от името на фракцията си, не отрече боя, а го омаловажи. „Това, което се случи днес, изобщо е обичаен процес на парламентаризма“, посочи той. Хората, които месеци наред им късали нервите, „ядоха в устата, и то здраво“, а случилото се нарече „момчешки, арменски, нормален бой“. Поиска обаче „червена линия“: когато мнозинството налага правила, не е приемливо негов представител да заплашва със сила. Депутатката от „Силна Армения“ Марианна Каграманян заяви, че „отговорността за случилото се в пълния ѝ обем носи Рубен Рубинян“. Омбудсманът Анахит Манасян изрази несъгласието си с премиера и поиска надлежно разследване. Прокуратурата съобщи пред Azatutyun, че няма информация за образувано наказателно производство.

Сбиването в залата е продължение на по-дълъг сблъсък. На изборите на 7 юни „Граждански договор“ взе 64 от 105-те места, „Силна Армения“ – 29, а алиансът „Армения“ – 12. Основателят на втората сила Самвел Карапетян е арестуван на 18 юни 2025 г. по обвинение в публични призиви за завземане на властта. От 30 декември 2025 г. е под домашен арест, който Антикорупционният съд удължи с още два месеца в средата на септември. Срещу самия Нарек Карапетян също има обвинение: на 22 юли ЦИК разреши на прокурорите да го обвинят, но не и да го арестуват. Разследващите го подозират в изпиране на пари и в плащане на хора да присъстват на митингите на партията, а той отрича. Когато Чахоян изрежда „чичо ви, баща ви“ от трибуната, той говори за семейство, в което двама души са обвиняеми, а единият е под домашен арест.

Напрежението в залата расте от лятото. На 19 август Алексанян, тогава като председателстващ, отстрани от залата Давид Казинян от „Силна Армения“ и извика охраната. На 6 октомври се стигна до сбиване, след като Рубинян прекъсна речта на Едгар Казарян от „Силна Армения“.

Схватките в арменския парламент не са новост. Различно е друго: на 29 октомври председателят отказа да прекрати заседанието, докато боят течеше, и после представи изхода му като изпълнено предупреждение. Ръководителят на правителството описа хвърлянето на стола като адекватно и правилно и обеща, че ръката на всеки, който удари депутат, ще бъде счупена. Управляващите имат и своя версия със собствена опора: според Armenpress Карапетян пръв става от мястото си и тръгва към трибуната. Рубинян го обвинява, че е станал, за да удари говорещия, а Чахоян твърди, че всичко е било предварително планирано. Колкото и да е защитима тази версия за първите секунди, тя не обяснява стола, оставената да тече схватка и обещанието за „60 пъти повече“.

Пашинян предлага размяна на анклавите с Азербайджан при точно равни площи

🇦🇲🗺️🇦🇿 Армения и Азербайджан трябва да премахнат анклавите по общата си граница с размяна на територии с точно отговарящи площи, заяви арменският премиер Никол Пашинян в обръщение на видео, публикувано на 14 октомври 2026 г. в профила му във Facebook. Според арменската служба на Радио Свобода това е първиятв път, когато той казва как ще бъде решен въпросът, вместо да изрежда възможните изходи. Кои конкретно територии ще преминат към другата страна и дали Ереван и Баку вече са се договорили окончателно, Пашинян не уточни.

Обръщението описва какъв да бъде мирът след подписване и ратифициране на мирен договор и започва с число: „Армения трябва да има територия от 29 743 кв.км.“ Пашинян иска делимитацията и демаркацията на границата, т.е. определянето на граничната линия по документи и карти и обозначаването ѝ на терена, да следват декларацията от Алма-Ати на 21 декември 1991 г. С нея бившите съветски републики признаха съществуващите помежду си граници. „Въпросът с анклавите и ексклавите трябва да се реши по следната формула: от двете страни на границата не бива да има анклави и ексклави, т.е. двете държави, Армения и Азербайджан, трябва да извършат размяна на територии с точно отговарящи размери“, каза Пашинян.

Самите анклави са наследство от съветското административно деление. Азербайджан има четири села, заобиколени изцяло от Армения и контролирани от нея. Тигранашен, де юре село от Нахичеван, се намира в Араратска област на магистралата М-2, главния път от Ереван на юг към Сюник и иранската граница. През последните месеци Пашинян нарича селото и с азерското му име Кярки, за да намали напрежението по темата, преди тя да стане повод за военна ескалация, както самият той обясни. Другите три селища са Юхаръ Аскипара, Бархударлъ и Софулу и попадат в Газахския район, обградени изцяло от Тавушка област на Армения. Обратният случай е Арцвашен в Гегаркуник: арменско село, обградено от азерса територия и контролирано от Баку.

Пашинян повтаря числото 29 743 кв.км. от месеци, а на 17 септември обясни откъде идва то. Суверенната територия на Армения, заяви той на конференцията „Всеобхватна сигурност и устойчивост“, съвпада точно с тази на Арменската ССР: в нея влиза Арцвашен, но не и съветските анклави. Ако се приеме друга логика, площта на страната става 29 753 кв. км, „тоест излизаме с 10 квадратни километра извън международната легитимност“. И допълни: „За чия сметка излизаме? На някой друг.“ Формулата от 14 октомври запазва това число и след размяната: каквато площ Армения отстъпи, получава също толкова в замяна.

Досега имаше два възможни изхода по въпроса. Депутатът от управляващата партия „Граждански договор“ Едуард Агаджанян ги изреди за Радио Свобода: размяна на територии или запазване на статуквото, което да се закрепи при делимитация и демаркация според Алма-Атинската декларация. Преди година Пашинян казваше, че първо иска да види правните основания и чак тогава ще заеме конкретна позиция, а до вчера той твърдеше, че с Баку нито е обсъждан въпросът, нито е вземано решение по него. Опозицията смяташе, че той подготвя обществото за предаването на Тигранашен. Още през юни 2023 г. той казваше, че никой анклав не може да създаде неразрешим проблем с пътищата: „Ако пътят не може да мине оттук, ще мине оттам.“

Второто условие в обръщението се отнася до връзките. „Всички пътища и комуникационни линии трябва да бъдат отворени в рамките на проекта ТРИПП, но не само в рамките на проекта ТРИПП“, заяви Пашинян. Той иска те да осигуряват и пътуване, и връзка „от Армения до Армения през територията на Азербайджан и от Азербайджан до Азербайджан през територията на Армения“. ТРИПП е абревиатура от „Пътя на Тръмп за международен мир и просперитет“ – трасето през южна Армения, което трябва да свърже основната част на Азербайджан с неговия ексклав Нахичеван. Това беше договорено на срещата в Белия дом на 8 август 2025 г. Представители на двете държави обсъдиха електропроводите по проекта на 8 октомври 2026 г. в Горис.

Третото условие е взаимен отказ от претенции. Пашинян иска двете държави да се „оставят на мира по всички въпроси“, без „нито една претенция“, включително по логиката на Карабах, Гардман, Ширван и Нахичеван или по логиката на „Западен Азербайджан“. Гардман, Ширван и Нахичеван са исторически области в днешен Азербайджан, а трите имена заедно образуват названието на Всеарменския съюз „Гардман–Ширван–Нахичеван“, който обединява изселените от тези земи арменци и настоява за връщане на правата им. „Западен Азербайджан“ е формулата, с която Баку назовава днешна Армения: официално тя се представя като връщане на азерите, изселени от Армения в края на съветската епоха, което в Ереван се тълкува като претенция към арменска земя. Карабах е изцяло под контрола на Азербайджан от офанзивата през септември 2023 г., след която над 100 000 арменци напуснаха областта.

Накрая Пашинян сам постави въпроса дали такъв мир е постижим и отговори със своето впечатление от Туркменистан: „След контактите с президента на Азербайджан в Туркменистан имам предварителното впечатление, че имаме възможност да придадем на мира такъв облик, и занапред ще се занимаваме с осъществяването на тази възможност, с превръщането ѝ в реалност.“ Контактите са били неформални. На 8 октомври в Туркменбаши той и Илхам Алиев седяха на една маса на концерта след консултативната среща на държавните глави от Централна Азия и Азербайджан, съобщи азерската агенция Trend, а още на другия ден двамата участваха в срещата на върха на ОНД в курортната зона Аваза. „Комерсант“ съобщи, че след Каспийската екологична среща на върха Путин, Пашинян и Алиев са провели необявена затворена среща, продължила около 15 минути. Говорителката на премиера Меланя Арутюнян го отрече пред Armenpress: „Среща в такъв формат в действителност не се е състояла.“

Реакциите в Ереван бяха противоположни. Секретарят на парламентарната група на „Граждански договор“ каза пред Радио Свобода, че става въпрос именно за размяна на Тигранашен срещу Арцвашен. Агаджанян допусна, че щом премиерът го обявява публично, значи има съгласие по въпроса, и добави: „Нека напомня, че това предполага провеждането на референдуми в двете държави.“ Секретарят на опозиционната група „Армения“ Артур Хачатрян не побърза да заключи, че ще бъдат разменени именно четирите азерски села и Арцвашен, и попита дали не е възможен друг вариант: Азербайджан дава на Армения ивица от Чамбарак до Арцвашен, която му отвръща със същата площ от Нахичеван до Тигранашен. „Размени територия срещу територия, [...] анклав вече не съществува, но в резултат на тази размяна Армения се оказва на ръба на ада“, каза той. Хачатрян свърза изявлението с бъдещия референдум за нова конституция: „Той дава на хората този бонбон, за да отидат и да гласуват на референдума за онази конституция, чиято идея е замислена в Баку, и затова казваме алиевска конституция.“

Референдумите, за които говори Агаджанян, са предвидени и в самите конституции. Азербайджанската (чл. 3) допуска промяна на държавните граници само с референдум, докато арменската (чл. 205) изисква такъв при промени по територията на страната. Алма-Атинската декларация вече е прилагана на практика. На 19 април 2024 г. комисиите за делимитация се договориха да започнат от участъка Тавуш–Газах, а през май 4 изоставени села от Газахския район – Баганис Айръм, Ашагъ Аскипара, Хейримли и Гъзълхаджълъ – минаха под контрола на азербайджанската гранична служба. Жители на граничните села в Тавуш блокираха тогава в знак на протест магистралата към Грузия. Тогава ставаше дума само за села, които не са анклави.

Всичко, което Пашинян описва, се отнася до времето след сключването на мирен договор, който все още не е подписан. Текстът му беше парафиран от външните министри на двете страни в присъствието на Доналд Тръмп на 8 август 2025 г. в Белия дом. Баку обвързва своя подпис с приемането на нова конституция на Армения без преамбюла, който препраща към Декларацията за независимост от 1990 г. През февруари Алиев заяви, че договорът може да бъде подписан още на следващия ден след промяната. Нов основен закон в Армения се приема само с референдум, а решението да бъде свикан изисква 2/3 от гласовете на всички депутати. На изборите на 7 юни 2026 г. „Граждански договор“ спечели 64 от 105 места. Прагът е 70 гласа. За свикване на допитване за промени в територията е необходимо по-малко мнозинство: Народното събрание го свиква по предложение на правителството и с мнозинство от всички народни представители, с каквото управляващият кабинет разполага.

Към 15 октомври 2026 г. официален отговор от Баку няма. Впечатлението от Туркменбаши ще се потвърди, ако азерската страна приеме публично формулата за равни площи и ако комисиите за делимитация впишат анклавите в дневния ред с конкретни участъци. Опровержение би било азерско искане Тигранашен и трите газахски села да бъдат върнати без в замяна Армения да получи територия с идентична площ. Дотогава единственото конкретно число в предложението остава 29 743 кв.км.

Анализ: Забрадката е поводът, Израел е причината за кризата между Анкара и Баку

🇦🇿⚔️🇹🇷 Турция няма да отговаря на Илхам Алиев. Партия на справедливостта и развитието (AKP) на президента Реджеп Тайип Ердоган и анонимни служители в Анкара изглаждат публичния спор, който продължава вече 3 седмици между Анкара и Баку и започна с училищните униформи в Азербайджан. „Смятаме, че става дума за недоразумение“, заяви висш служител в Анкара пред Middle East Eye на 9 октомври и увери, че Анкара няма намерение да се намесва във вътрешните работи на „сродната държава“. Два дни по-рано говорителят на партията Йомер Челик заяви, че между Ердоган и Алиев има „истинско братско отношение“, и добави: „Има държави, които се опитват да влязат между Турция и Азербайджан. На тези държави категорично няма да позволим.“

На същия ден турската изследователка Дюня Башол, доктор по близкоизточни изследвания от израелския университет Бар-Илан, нарече случилото се „четвъртата голяма криза“ в отношенията между анадолските и азерските турци от 1918 г. насам. Поводите според нея са два: ограничения за хиджаба в класните стаи в Азербайджан и „безмилостната критика“ на консервативните турци към съюза с Израел. Коренът обаче е по-стар. Много турци, пише Башол, гледат на Азербайджан като на по-малък брат, който трябва да слуша, а Азербайджан след разпада на Съветския съюз не иска „още един по-голям брат“. Есето е написано изцяло от позицията на Баку, но описва много точно как два отделни спора се сляха в един.

Самата мярка е формулирана така, че думата „хиджаб“ да не присъства. С постановление №309 от 21 септември кабинетът на премиера Али Асадов забрани на учениците в държавните училища допълнителни елементи на облеклото, които нарушават единството на униформата или са несъвместими със светския принцип на общото образование. В текста не се споменава хиджаб, нито се предвиждат санкции. Решения се вземат от педагогически съвети, а отговорността за облеклото носят родителите по силата на поправка в Закона за общото образование, която Алиев одобри на 22 юли.

На 28 септември в училище №6 в Сумгаит не допуснаха в клас момичета със забрадки; родители в Гянджа и Джалилабад съобщиха за същото. В социалните мрежи беше разпостранено видео на ветеран от Втората карабахска война, който показва протезата си: „Ето тази ръка я дадох в боевете за родината“. Дъщеря му не била допусната в училище. На 6 октомври кабинетът въведе и изисквания към облеклото на учителите, а на 9 октомври бяха обявени засилени проверки.

Ден след приемане на постановлението, на 22 септември, Ердоган заяви от трибуната на Общото събрание на ООН: „Забраната за забрадка, въведена в училищата от някои държави, смятаме за посегателство срещу най-основните права на жените.“ Държава не назова. Двама служители отбелязаха пред Middle East Eye, че има предвид Франция и Австрия. Във Франция знаците на религиозна принадлежност са забранени от 2004 г. в държавните училища. В Австрия от 1 септември момичетата под 14 години не могат да носят забрадка в клас, а родителите им плащат глоби от 150 до 800 евро. Азерски източник допуска пред същото издание, че Алиев е отговарял именно на тази реч. След като се появиха кадрите от Сумгаит, близки до Ердоган турски медии направиха паралел с 28 февруари 1997 г. – т.нар. постмодерен преврат, който изтласка ислямисткото правителство на Неджметин Ербакан от властта и забраната за забрадки в университетите беше затегната.

Израелската връзка се намеси в спора на 24 септември. Когато премиерът Бенямин Нетаняху излезе на същата трибуна, по изчисления на Anadolu около 70 делегации, сред които и турската, напуснаха залата. Азерският представител, първи секретар на постоянната мисия Максад Хюсейнов, остана до края. В същата реч Нетаняху нарече Ердоган „тиранин“ и „разпространител на антисемитски лъжи“. Гневът в турски медии и социални мрежи се насочи към Баку: Haberler написа за „държавата, която донесе голямо разочарование в ООН“, а някои коментатори стигнаха до думата „предателство“. На 26 септември Съветът по медиите и излъчването на Азербайджан определи кампанията в турските медии като „координирана“ и „организирана от определени кръгове“ и не изключи забрана за влизане в страната на организаторите и изпълнителите ѝ.

Двете обиди се събраха на 1 октомври в заглавие на ислямисткия вестник Yeni Akit: „Тормозът по модела на 28 февруари в Азербайджан, който спи със ционисткия Израел, ще струва скъпо на Алиев“. Материалът не предоставя доказателство, че Израел има пръст в училищните правила; но тезата му е именно, че подобна връзка съществува. В нея се изказва и представителка на HÜDA PAR, малката кюрдска ислямистка партия, подкрепила Ердоган на изборите през 2023 г. На 30 септември независимият депутат от Истанбул Мустафа Йенероглу, бивш член на AKP, нарече практиката в Азербайджан „системна държавна политика“ и призова Ердоган да повдигне въпроса пред Алиев. На 3 октомври сдружение Özgür-Der протестира пред азерското генерално консулство в Истанбул.

Предишната вълна на напрежение, която Башол не включва в своя списък, също беше свързана с Израел. След като на 5 март ирански дрон удари летището в Нахичеван и рани 4 души, Алиев определи удара като „терористичен акт“ и разпореди на армията да подготви ответни мерки. Медии, близки до управляващите в Турция, реагираха остро. По оценка на историка Алтай Гьоюшов от Бакинския изследователски институт те все по-открито очакват Баку да постави връзките си с Анкара над тези с Израел, а верни на Алиев депутати обвиниха медии от обкръжението на Ердоган в организирана кампания. Сегашният спор е втората вълна на напрежение тази година.

Цифрите обясняват защо тази нишка не се къса. По данни на Kpler азерският суров петрол е представлявал 46,4% от петролния внос на Израел през 2025 г. – най-високият дял за последното десетилетие, далеч пред руския петрол с дял от около 28%. Доставките за Израел от Джейхан са нараснали с 31%, до 94 000 барела дневно. Джейхан е турско пристанище, крайната точка на тръбопровода Баку–Тбилиси–Джейхан. След юни 2024 г. официално търговията между Турция и Израел е нула, а турската позиция е, че петролът е азерски и не може да определя купувача му. В обратна посока Израел е един от основните доставчици на оръжие за азербайджанската армия, включително на безпилотни системи.

Самото постановление обаче не произтича от израелската връзка. Ограниченията за хиджаба са по-стари от спора. През ноември 2010 г. министерство на образованието ги въведе, а след протести ги оттегли. През март 2026 г. директори в Имишли, Мехдиабад и Сумгаит завръщаха момичета със забрадки. В Мехдиабад по сведения на активисти са върнати 23 ученички наведнъж, а в края на месеца, по думите на активистка, ограниченията бяха отменени. Логиката на Баку е насочена на юг. В речта си на 2 октомври Алиев постави идеологическата сигурност наравно с физическата и каза, че „идеологическото ни пространство трябва да бъде свободно от чужди елементи, от чужди влияния“. После попита защо „в някоя държава“ се създават медии на азербайджански език, и отговори: не за да помагат, а „за да тровят мозъците на младите“. Такива издания, добави той, има „точно до нас“, но и на Запад. Съседа не назова; анализатори свързват думите с Иран, където живеят милиони етнически азербайджанци. На 22 септември теологът Абгюл Сюлейманов, критикувал ограниченията във Facebook, беше задържан и получи 30 дни административен арест. В Баку забрадката е въпрос на иранско влияние сред шиитите, а в Турция се превърна във въпрос за Израел.

Отговорът, отправен към Турция, също дойде на VIII конгрес на управляващата партия „Нов Азербайджан“. В записа на президентството Алиев казва, че стреаната му отвръща „на един удар може би два, пет, десет“, „за да си седи всеки на мястото, да не се меси в работите ни, да не си вре носа в начина ни на живот и да не ни сочи пътя“. После: „Не ни трябва ничия помощ, не ни трябва и ничие покровителство. Когато имахме нужда, никой не ни помогна.“ Оръжието, отбелязва той, е купено с пари, „по световни цени, до последния патрон“. И накрая: „Нашето предимство е, че за разлика от някои държави нямаме нужда да създаваме легенди.“ Други, продължи той, искат да си припишат постижения от миналото или да преувеличат ролята си, като изкривяват историята. Турция не беше назована, но в социалните мрежи и сред коментатори тази реч беше възприета като отговор на Анкара. Думите съвпадат с упрека, който Башол отправя към своите сънародници: че свеждат победата в Карабах до турските дронове. Самият Алиев разказваше друго през февруари 2024 г. в Анкара, когато заяви, че Турция е застанала до страната му във войната и изявленията на Ердоган са възпрели други сили от намеса.

Анкара не отвърна. На 27 септември, годишнината от началото на Втората карабахска война, Ердоган писа в X, че Карабах е азерска земя, и се обади на Алиев; съобщението на президентството в Баку за разговора не споменава училищните правила. Челик разграничи протестите от действията на правителството, защото участниците „действат по собствена инициатива“, и предупреди, че Анкара няма да търпи опити да бъде създавано впечатление за разрив. Така Ердоган, който от години говори за някогашната турска забрана за забрадки като за несправедливост спрямо вярващите, мълчи, когато най-близкият съюзник на Турция въвежда подобна мярка.

Вчера се навършиха 17 години от третата криза в списъка на Башол. На 10 октомври 2009 г. в Цюрих външните министри Ахмет Давутоглу и Едуард Налбандян подписаха протоколите за нормализиране на отношенията между Турция и Армения, без съгласието на Баку и без условие за изтегляне от окупираните азерски територии. Четири дни по-късно в Бурса полицията не допусна азерски знамена на мача Турция–Армения, гледан от държавните глави Абдуллах Гюл и Серж Саргсян. В отговор Баку свали знамената на Турция от паметника на османските войници, загинали за града през 1918 г. на Алеята на шехидите. Протоколите така и не бяха ратифицирани: Ердоган обвърза ратификацията с изтегляне от Карабах, а през 2018 г. Армения ги анулира. Тогава отстъпи Анкара.

Първите две кризи в списъка на Башол водят към същия извод. През лятото на 1918 г. османските войски влизат в Табриз и по думите ѝ първоначалният ентусиазъм на местните тюркоезични жители бързо минава в съпротива срещу чуждата управа. През 90-те години Баку очаква от Анкара повече, отколкото получава. Башол пише, че при арменското настъпление към Келбеджар през април 1993 г. президентът Абулфаз Елчибей е поискал от Турция хеликоптери за евакуация на цивилни и е получил отказ. През март 1995 г., след бунта на специалните полицейски части ОПОН срещу Хейдар Алиев, Баку открито заговори за турско участие, а Анкара така и не призна, че хора от нейните служби са били замесени. Илхам Алиев се върна към онова време в същата реч: „Никой не ни помагаше, и във войната никой не помагаше.“

Разликата в зависимостите обяснява защо Анкара отстъпва. Азербайджан е вторият доставчик на газ за Турция след Русия: по данни на енергийния регулатор EPDK за август 2025 г. от него са внесени 1,05 млрд. куб. метра от общо 4,02 млрд. куб. метра – около 1/4 от вноса. През Нахичеван и арменската област Сюник минава бъдещият сухопътен коридор, който ще свърже Турция с основната част на Азербайджан, а оттам с Каспийско море. Баку пък продава почти половината от петрола, който внася Израел. Гьоюшов допуска, че през март турският натиск е помогнал Алиев да омекоти тона към Иран: след гневната реч той поздрави новия върховен лидер и изпрати хуманитарна помощ. Връзката с Израел остана непроменена: петролът продължава да тръгва от Джейхан, а дипломатът в ООН остана в залата. Официалната версия в Анкара е друга: речта на Ердоган не е за Баку, значи няма и спор, от който да се отстъпва. Бившата председателка на Özgür-Der Хюля Шекерджи пък цитира непотвърдени сведения, че турски служители са предупредили Баку насаме; ако са верни, публичното мълчание прикрива непубличен натиск.

Формулата „една нация, две държави“ има предел и той е Израел. Баку го показа два пъти тази година, а Анкара засега го приема. Много вероятно е турското правителство да запази официалното си мълчание за забрадката, а Баку да не отмени постановление №309. За обратното ще свидетелства Ердоган, ако лично назове Азербайджан по въпроса за забрадката, или той, ако тихо прекрати прилагането на правилата, както стана в края на март. Ескалация ще означава реално прилагане на забрана за влизане в страната на турски журналисти или активисти. А единственият знак, че Анкара е посегнала на израелската връзка, би бил спад в броя на танкерите от Джейхан към Израел в месечните данни на Kpler. Такъв сценарий обаче граничи с не. Дотогава Баку продава на Израел почти половината от петрола му, а тръбопроводът, по който се доставя този петрол, завършва в турско пристанище.

Анализ: Издирваният Парцхаладзе кръсти отряда си на Георгиевския трактат

🇷🇺🇬🇪 Отар Парцхаладзе, бивш главен прокурор на Грузия през 2013 г. за 47 дни, санкциониран от САЩ и Обединеното кралство и издирван от Тбилиси по обвинение, че е организирал поръчково убийство, обяви на 7 септември сформиране на доброволческо подразделение, командвано от него, воюващо на руска страна срещу Украйна. Изявлението беше разпространено от ТАСС. Нито той, нито руското министерство на отбраната са уточнили численост, структура и зона на отговорност на новата част, докато твърдението за ръководната му роля в операциите засега няма потвърждение.

Подразделението носи името „Георгиевски“. Парцхаладзе обясни избора с Георгиевския трактат от 24 юли 1783 г. С този акт картлийско-кахетинският цар Ираклий II поставя своето царство под покровителството на Екатерина II и се отказва от зависимостта си от Персия. Според Парцхаладзе задачата на подразделението е да доведе докрай борбата със „злото“, което заплашвало не само тях, а целия свят.

В същото изявление той прави втора историческа препратка: Знамето на победата, издигнато през 1945 г. над Райхстага, е вдигнато от руснака Михаил Егоров и грузинеца Мелитон Кантария, а сега е бил убеден, че символът на разгрома на врага отново ще бъде издигнат от руснак и грузинец. Парцхаладзе твърди още, че доброволно е заминал на украинска територия и че хората му помагат на военнослужещи от руската армия и на цивилни в окупираните райони на Донецка област, както и в Курска, Брянска и Белгородска област.

Историческият епизод, към който препраща името на отряда, завършва тежко за самите грузинци и именно затова изборът е политически натоварен. Дванадесет години след подписването на трактата персийският владетел Ага Мохамед хан нахлува в Картли-Кахетия в отговор на съюза с Русия. В битката при Крцаниси през 1795 г. руски войски не се появяват, а Тбилиси е превзет и опустошен. През 1801 г. Руската империя издава манифеста за присъединяване на Картли-Кахетия – стъпка, която договорът от 1783 г. не предвижда. В историческата памет на грузинския народ трактатът се свързва с началото на загубата на държавността, отколкото с нейното спасение.

Именно това тълкуване беше публично оспорено от управляващата партия три седмици преди обявяването на отряда. На 12 и 18 август премиерът Иракли Кобахидзе описа решението на Ираклий II като мъдра стъпка без алтернатива, която е спасила страната от унищожение, и като цивилизационен избор. През следващите няколко дни лидери на „Грузинска мечта“ повториха същия довод.

Опозицията отвърна, че темата е извадена от архива, защото властта се готви да предаде Грузия на Москва, и определи тезата за „спасението“ като пренаписване на историята. Кобахидзе направи директна аналогия със съвременна Грузия, свързвайки трактата с войната през август 2008 г. С Михаил Саакашвили начело на страната, по думите му, всички писани и неписани договорености били нарушени за сметка на грузинците.

Открито проруски групи вече настояват за „Георгиевски трактат 2“. Названието на подразделението влиза директно в този политически спор – само месец след като договорът от 1783 г. се премести от учебниците по история в текущия дебат за стратегическата ориентация на Грузия.

Парцхаладзе оглави прокуратурата на 7 ноември 2013 г. и подаде оставка на 30 декември, след като беше разкрит от опозицията, че е бил осъждан за кражба в Германия. На 14 септември 2023 г. Министерството на финансите на САЩ го включи в санкционните списъци. Мотивите за неговото вписване са, че Федералната служба за сигурност (ФСБ) и нейният служител Александър Онишченко са използвали Парцхаладзе, за да оказват влияние върху грузинското общество и политика в полза на Москва, а Онишченко му е помогнал да получи руски паспорт.

През октомври 2023 г. тогавашният президент Саломе Зурабишвили подписа указ, лишил го от грузинското гражданство. На 19 септември 2025 г. Великобритания също го санкционира по режима си за мерки срещу Русия заради ръководна позиция в московско дружество, работещо в сектор от стратегическо значение за Кремъл. Мерките срещу него включват замразяване на активи, забрана за пътуване и забрана да заема ръководни длъжности. След своето преместване в Русия започна да използва и втора фамилия – Романов.

Политическата тежест на името му в Грузия си пролича веднага след като му бяха наложени американски санкции. Търговските банки замразиха сметките му, а на 19 септември 2023 г. изпълняващата длъжността управител на Централната банка Натия Турнава прие промяна в правилата, според която банките прилагат санкции срещу грузински граждани само ако те се основават на влязла в сила присъда на грузински съд. И тримата нейни заместници – Папуна Лежава, Арчил Мествиришвили и Николоз Гагуа – подадоха оставките си. Сметките на Парцхаладзе бяха размразени.

Част от средата, с която го свързва местната журналистка Ана Гваришвили, също е обект на международни санкции. През април 2023 г. Държавният департамент на САЩ забрани да влизат в страната на 4 грузински съдии заради корупция: Михаил Чинчаладзе, Леван Мурусидзе, Иракли Шенгелия и Валериан Церцвадзе. Те се свързват с група, известна в Тбилиси като „клана на съдиите“. На 27 декември 2024 г. Министерство на финансите на САЩ санкционира и самия Бидзина Иванишвили заради подкопаване на демократичните процеси в полза на Русия.

Между санкциите и наскоро обявената роля на командир стои едно убийство. Вечерта на 14 март 2025 г. на улица „Чавчавадзе“ в столичния квартал Ваке беше застрелян бизнесменът Леван Джангвеладзе, брат на Мераб Джангвеладзе – т.нар. „крадец в закона“ – лице с признат статут и влияние в криминалната йерархия в постсъветската история на страната. Гваришвили свързва Мераб със смъртта на някои от най-влиятелните фигури в тази среда.

През декември 2025 г. Министерството на вътрешните работи съобщи, че разследването сочи Парцхаладзе като организатор на убийството и тартор на организирана престъпна група. На 30 декември беше задочно поставено неговото задържане под стража и той беше обявен за международно издирване. Парцхаладзе не признава вината си.

През май 2026 г. градският съд в Тбилиси наложи доживотни присъди на трима обвиняеми: Гиорги Микадзе беше осъден в свое присъствие, а брат му Давид и Гиорги Джохадзе – задочно. Делото срещу Парцхаладзе продължава без произнесено решение. От юни 2025 г. той не се е появявал в Грузия.

През октомври 2025 г. разследването стигна до върха на управляващия апарат и бяха претърсени домовете на бившия премиер Иракли Гарибашвили, бившия ръководител на Службата за държавна сигурност Григол Лилуашвили и на самия Парцхаладзе.

Разследващите успяха да възстановят и предполагаемата схема на поръчката. Според показания на Робико Гогиашвили, изслушани в съда, Парцхаладзе и братята Микадзе са получили 5 млн долара от Иракли Усоян, внук на Аслан Усоян, известен като Дед Хасан. В основата на предполагаемата поръчка стои стар търговски конфликт около износа на цигари и алкохол към Русия. Обвинението твърди още, че дотогава никой не се е осмелявал да посегне на Леван Джангвеладзе именно заради авторитета на брат му.

Реакция, по едно непотвърдено сведение, идва тъкмо от въпросната криминална среда. През юни 2025 г. Мераб Джангвеладзе свиква в Италия събрание на „крадци в закона“, което произнася смъртната присъда на Парцхаладзе. По видеовръзка в него участва и Захарий Калашов, смятан за най-влиятелния „крадец в закона“ в Русия. Информацията е на JAMnews, която се позовава на един вътрешен източник, назован по малко име. Независимо второ потвърждение няма. Оттогава Парцхаладзе не се е връщал в Грузия.

Гваришвили, която отразява политическия завой на Грузия от столицата Тбилиси, свежда неговото решение до три възможни мотива. Първият е финансов: Руската федерация военизира своята икономика и плаща на желаещите да се сражават на нейна страна. Вторият е достъпът и доверието, които според нея Москва дава на хората, доказали своята лоялност с участие във войната с Украйна. Третият е страхът. Може да прозвучи парадоксално, но според нея тъкмо фронтът може да се окаже най-безопасното място за човек, над когото е произнесена смъртна присъда в криминалния свят.

Тя включва Парцхаладзе сред най-влиятелните фигури в кръга около Бидзина Иванишвили, докато описва и разпада в отношенията между двамата, които според нейния разказ от март 2025 г. се влошават до такава степен, че Иванишвили е принуден да избира между Парцхаладзе и Джангвеладзе.

Ден след изявлението за новосформираното подразделение, официален коментар от властите в Тбилиси все още няма. В столицата и Батуми проевропейските протести навлизат в 650-ия си пореден ден.

Към грузинците, избрали да воюват на страната на Украйна, властите действат отдавна. Още през юли 2024 г. командирът на Грузинския легион Мамука Мамулашвили съобщи, че около 300 от бойците му са открили имената си в списъка с издирвани лица в родината си, като някои от тях даже имат повдигнати обвинения в опит за преврат и тероризъм. Кобахидзе от своя страна обяснява отказа да нарече Русия враг с аргумента, че подобно изявление би изисквало и съответни действия.

Москва преследва същата група от другата страна на фронтовата линия. През юни 2023 г. руски военен съд обяви Грузинския легион за терористична организация, а Следственият комитет на Руската федерация вече е повдигнал задочни обвинения на над 70 от членовете му. Така за част от грузинците, воювали на страната на цивилизацията, има обвинения както от Москва, така и от Тбилиси. За грузинец, обявил сформирането на отряд в подкрепа на държавата-агресор, засега няма публично известно аналогично действие от страна на грузинските власти.

Съвпадението между речника на кабинета и названието на подразделението изглежда преднамерено, но не доказва координация само по себе си. Изявлението беше тиражирано от руска държавна агенция, използва и лексика за защитата на традиционните семейни ценности, близка до тази на управляващата партия, и се появи точно когато Георгиевският трактат беше изваден от историческия дебат и превърнат в аргумент за настоящата политическа посока.

В публичното пространство обаче конкретни сведения относно мнимото подразделение отсъстват. Няма обявена численост, не е известно в чия командна структура попада, нито Министерство на отбраната на Руската федерация е потвърдило публично сформирането. На този етап „Георгиевски“ е споменато като название единствено от личното изявление на Парцхаладзе, а не независимо установена армейска част.

Личното положение на Парцхаладзе предлага обяснение за решението и без да се предполага политическа режисура. Ако сведенията, тиражирани от JAMnews, се окажат истина, от юни 2025 г. над него виси заплаха за живота от влиятелна част от постсъветския криминален свят. Освен това от декември 2025 г. е обявен за международно издирване по грузинското дело.

Това обаче не позволява автоматично да се стигне до заключение, че новата му роля вече го е включила в руския държавен апарат. Ако „Георгиевски“ реално съществува като действаща част и се включи в руската командна структура, тази позиция би могла да даде на Парцхаладзе различен статут и достъп от всичките онези, които до момента са осигурявали бизнеса и неформалните му връзки.

Двете обяснения не се изключват. Твърденията за надвиснала опасност за живота му може да обясни защо се е решил на тази стъпка именно сега, а избраното име – към кого е насочено политическото послание.

Хипотезата за политически сигнал може да бъде потвърдена отделно с течение на времето: зависи преди всичко от това дали „Грузинска мечта“ ще продължи да вгражда Георгиевския трактат в своята реторика и дали Тбилиси ще запази мълчание, докато бойци от Грузинския легион остават издирвани.

Дали подразделение „Георгиевски“ представлява истинско военно формирование или засега съществува само като име, ще си проличи по неща, които могат да се проверят относително лесно: обяви за набиране на личен състав и канал за вербуване, споменаване на отряда в руски военни сводки, съобщения за убити от неговите редици, кадри с отличителни белези или друга проследима организационна следа. В случай че нищо от това не изплува онлайн през следващите месеци, „Георгиевски“ ще остане там, където се появи – едно съобщение на ТАСС.

Баку обяви в издирване трима руснаци, сред тях съветник на транспортния министър

🇦🇿⚖️🇷🇺 Генералната прокуратура на Азербайджан обяви за международно издирване трима руски граждани, единият от които е действащ съветник на министъра на транспорта на Руската федерация. Азерски съд постанови и задочното им задържане под стража. Съобщението беше публикувано на 17 август – деня, в който Москва депортира Бахтияр Гасанов, председател на Национално-културната автономия на азербайджанците в Москва.

Обвиняемите са Алексей Александрович Чадаев, Иван Андреевич Князев и Семьон Сергеевич Уралов. Прокуратурата ги привлече към наказателна отговорност по три разпоредби от Наказателния кодекс на страната: член 214-2 (публични призиви към тероризъм), член 281.2 (публични призиви срещу държавата) и член 283.2.1 (разпалване на национална вражда и омраза). Тъй като и тримата се намират извън страната, ведомството уточни, че предприема действия за организиране на издирването им по каналите на Интерпол и чрез компетентните органи на партньорски държави. Тази формулировка описва отправено искане, а не вече изпълнено решение.

Политическата тежест на решението произтича от служебния профил на един от обвиняемите. От 12 януари 2026 г. Чадаев е съветник на министъра на транспорта Андрей Никитин, като по собствените му твърдения изпълнява длъжността безвъзмездно, без заплата и кабинет. От 2024 г. той ръководи научно-производствен център „Ушкуйник“ в Нижни Новгород, свързан с ударния дрон „Княз Вандал Новгородски“. Самият Никитин управлява Новгородска област от 2017 г. до преминаването си в Министерството на транспорта през 2025 г.

Князев е водещ в столичния телевизионен канал „Москва 24“. Уралов е политически консултант и медиен експерт, в чийто канал в YouTube се излъчва подкастът „Чистота на разбирането“, ръководен съвместно от него и Чадаев.

Предмет на разследването са два епизода на предаването. Според версията на следствието в излъчването от 14 юли тримата отправят призив за насилие срещу Азербайджан, насилствена смяна на конституционния ред и нарушаване на териториалната цялост на страната, както и за разпалване на омраза между страните. Обвинението за епизода, публикуван на 13 август е по-тежко: открити призиви към тероризъм, включително към физическо унищожаване и целенасочено ликвидиране на конкретни лица.

Публично известното съдържание на предаването от юли насочва към Дагестан. В него Чадаев заявява, че  Баку е вложил значителни средства и влияние в републиката, привлякъл е голяма част от елита в Дагестан, обвързвайки го с мрежа от династични бракове. Той посочва, че най-скъпото и богато изглеждащо място в Махачкала е площадът на Алиев с паметника на Алиев и че не е далеч денят, когато на дневен ред ще бъде поставен въпросът за „обединяването“ на всички мюсюлмански народи от Източен Кавказ със столица Баку. Пасажът беше публикуван от руския сайт „Политнавигатор“ още на следващия ден, а на 16 юли бе повторен от азерското издание haqqin.az – две медии с противоположни пристрастия, предали един и същ цитат.

Прокуратурата не уточни конкретните изрази, на които стъпва обвинението в призив срещу териториалната цялост на Азербайджан. Темата обаче засяга общност, разделена от държавната граница. По поречието на река Самур живеят лезгините, чиито села са разположени от двете страни на коритото. Според официално преброяване на Азербайджан от 2009 г. в страната живеят 180 300 лезгини, от които 79 629 в Гусарския район непосредствено до руската граница, 24 868 в Баку и 24 688 в Хачмазкия район. Всеки разговор за прекрояване на границите в Източен Кавказ неизбежно засяга тази общност, независимо в каква посока се предлага промяната.

Баку разполага с исторически прецедент, който задържа темата в наказателноправната сфера. Движението „Садвал“, основано в Дагестан през юли 1990 г. с цел обединяване на лезгинския народ, се радикализира и по-късно през декември 1991 г. провъзгласява независим Лезгистан. След атентата на 19 март 1994 г. на метростанция „20 януари“ в Баку, при който загинаха 14 души, а 49 бяха ранени, около 10 бойци на „Садвал“ получиха присъди и активността на движението рязко спадна. От този процес насам призивите за кавказко преобединяване и обвиненията в тероризъм остават трайно свързани в азерската съдебна практика.

Другото действие на 17 август дойде от Москва. Гасанов беше откаран от центъра за временно настаняване на чужди граждани до летището и изведен от Руската федерация. Проруски Telegram канали съобщиха още през септември 2025 г., че той е бил лишен от гражданство. Органите на реда го задържаха през юни 2026 г. и впоследствие съдът отхвърли жалбата му срещу решението за извеждане. Гасанов оглавяваше най-голямата азерска общност в Русия.

Това не е изолиран случай. Министърът на вътрешните работи на Руската федерация Владимир Колоколцев отчете 70 000 изведени мигранти през 2025 г. и заяви, че броят им е можел да бъде 10-ина пъти по-голям. По данни, цитирани от председателя на Националния антикорупционен комитет Кирил Кабанов през май документи са били отнети на над 4500 души. Повече от 3000 са загубили гражданство заради извършени престъпления, около 400 – поради неявяване за военна регистрация, а близо 300 – по мерки за национална сигурност. Още в средата на юли haqqin.az описа координирана медийна кампания, насочена към азерската общност в Русия, като посочи подкаста на Чадаев и Уралов като един от нейните гласове.

Баку и преди е използвал методите на наказателното право срещу руски медийни фигури. През лятото на 2025 г. в разгара на двустранната криза, азерските власти арестуваха ръководителите на местния клон на Sputnik Игор Картавих и Евгений Белоусов. Сегашният случай обаче е от друг вид: обвиняемите се намират в Русия и остават извън непосредствения обсег на азерското правосъдие. Поради тази причина тежестта на решението е не толкова в неговото практическо изпълнение, колкото в самото публично обявяване.

Международното издирване и извеждането на Гасанов се случват в период на двустранни отношения, които според официални декларации от двете страни вече са нормализирани. На 13 юли азерският президент Илхам Алиев обяви отношенията между Азербайджан и Русия за напълно нормализирани, а на 28 юли той и руския му колега Владимир Путин потвърдиха по телефона курса към разширяване на сътрудничеството. Кризата започна след катастрофата на самолет на AZAL в района на Актау на 25 декември 2024 г. Тя доведе до смъртта на 38 души, премина през взаимни арести на граждани през лятото на 2025 г. и беше формално приключена с договорките от среща между двамата държавни глави в Душанбе, проведена на 9 октомври 2025 г. – включително по въпроса за обезщетенията.

Разминаването между декларациите и практиката личи от темповете на азерското производство. Между второто инкриминирано излъчване на 13 август и постановленията за привличане на 3-мата като обвиняеми изминаха едва 4 дни – кратък срок за дело по три разпоредби, едната от които засяга углавно обивнение като тероризма.

Съвпадението на двете действия в един ден обаче допуска и обяснение, което не предполага координация. Принудителното извеждане на Гасанов е завършекът на административна процедура, започнала още през септември 2025 г. и достигнала до съдебно произнасяне, чиято дата се определя от руски съд, а не от Баку. Азерското наказателно производство следва своя хронология, обусловена от датата на второто излъчване. Следователно двете процедури може да са се пресекли случайно.

Дори при това допускане решението на Генералната прокуратура остава сигнал с ограничена практическа приложимост, но със значителна политическа тежест. Задочно постановеното задържане не може да бъде изпълнено, докато обвиняемите се намират в Русия. Искането по линия на Интерпол на свой ред подлежи на отделна преценка, включително за евентуален политически характер.

Вероятната цел на Баку не е непосредствена екстрадиция, а очертаване на политическа и правна граница за конкретен тип публични изяви относно Кавказ в Русия. Сигналът е още по-силен, защото е насочен към човек, заемащ длъжност в руската изпълнителна власт.

Този прочит би бил потвърден от нови азерски производства срещу руски публични фигури от същия кръг през следващите седмици или от официална руска реакция в защита на Чадаев по служебна линия. Тишина от двете страни и липса на продължение отвъд сегашните трима обвиняеми биха го отслабили. Към вечерта на 17 август официален руски отговор няма.

Армения обучава зенитните си разчети с ирански и индийски комплекси

🇦🇲🛡️🚀 Разчетите от силите за противовъздушна отбрана на Армения използват паралелно ирански и индийски зенитно-ракетни комплекси. Кадри от занятията бяха споделени от министъра на отбраната Сурен Папикян, който назова техниката с арменските ѝ служебни наименования, „Карич“ (скорпион) и „Лусан“ (рис). Първото име носи иранската ПВО с малък обсег AD-08 Majid, второто принадлежи на индийската със среден обсег Akash-1S.

Записът проследява бойната работа без стрелба. Кран спуска ракетен контейнер на пусковата установка на „Карич“, над 4-те контейнера стои главата за оптико-електронно откриване, отделен плосък антенен масив се изправя в работно положение, а операторите въвеждат данни по сензорни пултове в закрит фургон. Две пускови на „Лусан“ върху 4×4 шаси Tatra изнасят по три ракети в положение за пуск сред равнинен терен с ниви и телени огради. Изстрелвания в записа не се показани, а изявлението на Папикян говори за „занятия“, не за бойна стрелба.

Комплексът, който Ереван нарича „Карич“, е показан за първи път от иранската отбранителна промишленост през април 2021 г., а според данни на иранското издание Tehran Times е било използвано в реални действия още в 12-дневната война с Израел през юни 2025 г. Пусковата носи четири готови ракети AD-08 с дължина 2670 мм и маса 75 кг, от тях 14 кг бойна част. Откриването и съпровождането вървят по оптико-електронен канал до 15 км, поразяването започва от 700 метра и достига до 8 км по далечина и 5 км по височина, като разчетът поема 4 цели наведнъж. Ракетата се води по топлинния отпечатък на целта и бива задействана от неконтактен взривател, така че нито подготовката на самия пуск, нито полетът искат радарно осветяване. Атакуваната цел не получава предупреждение за захват, а самата машина е слабо уязвима за антирадарни ракети и за електронна война.

Арменската доставка се различава от иранската серия по две неща. Пусковата установка е на италианско леко товарно шаси Iveco Daily 4×4, а не на ирански пикап Aras 2, което дава по-лесна поддръжка, достъпни резервни части и отлична съвместимост със снабдителните вериги, изградени от Ереван на запад. Върху нея е монтиран и плосък антенен масив, какъвто по-ранните образци нямаха, докато в самия Иран се появи едва в края на 2025 г. Размерът му е малък за насочване на ракета и подсказва търсеща функция: радарът намира целта и подава целеуказание на оптико-електронната глава, което скъсява реакцията срещу дребни апарати със слаба топлинна следа и срещу цели, скрити в мараня, прах или валеж.

„Лусан“ държи следващия пояс. Индийският Akash-1S поразява от 18 до 30 км, носи 60 кг осколочна бойна част с неконтактен взривател и в последния участък се води от активна радиолокационна глава в Ku/X-банд. Батареята включва 4 пускови установки по три ракети всеки, 3D радара Rajendra и командно-щабна машина с автоматизирано управление. Ереван сключи договора през 2022 г. за около 720 млн долара и 15 зенитно-ракетни комплекса, с което стана първият чуждестранен купувач на изделието, а доставките започнаха на 12 ноември 2024 г.

Двата комплекса излязоха публично на 28 май 2026 г. на парада за Деня на републиката в Ереван, където Армения стана първият известен чужд оператор на Majid. Анализатори преброиха 4 пускови установки на иранския комплекс още на репетицията на площад „Република“ на 25 май, три дни преди самия преглед. Дикторът изброи предназначението на Karich срещу нисколетящи самолети, вертолети и дронове, без да спомене производителя, а говорител на военното ведомство отказа пред RFE/RL и да потвърди, и да отрече иранския произход. Иранският посланик в Ереван Халил Ширголами наблюдаваше прегледа сред гостите.

Самата сделка не е обявявана никога досега. През 2024 г. иранското опозиционно издание Iran International съобщи за пакет от около 500 млн. долара с ирански дронове и зенитни средства, но военното ведомство в Ереван определи публикацията като „изфабрикувано съдържание“, а иранският посланик също я отхвърли. Две години по-късно машината се движи в арменските колони, а страната продължава да не казва изрично производителя ѝ.

Парадът беше инвентар на пренасочването. По думите на премиера Никол Пашинян в колоната има оръжие от 7 държави: френски самоходни гаубици CAESAR и бронирани машини Bastion, китайски разузнавателно-ударни апарати CH-4, американски картечници M2, руски вертолети Ми-17, индийска реактивна артилерия Pinaka и теглени гаубици ATAGS. „Преобразуването на армията не е заради война, а заради мир“, заяви той тогава и определи прегледа като отчет пред обществото за покупките след поражението от 2023 г.

Руската техника не е изчезнала от строя. С-300ПС и Тор-М2КМ остават на въоръжение, като съвместната охрана на въздушното пространство с Русия действа по споразумение от 2015 г. Смяната личи в изявления на военното командване. На 9 юни 2026 г. началникът на Генералния щаб генерал-лейтенант Едвард Асрян заяви, че за ПВО и ПРО щита и борбата с дронове Армения трябва да разчита само и единствено на себе си и не трябва да се надява на никого. Същия ден той отхвърли твърденията на опозицията, че новите покупки не си пасват с наличния арсенал, с довода, че всяко изделие минава проверка за съвместимост, преди да е прието на въоръжение.

Видеото от 9 август не е изолирано явление. Папикян публикува подобни кадри в равномерен ритъм: на 20 юни с реактивни установки „Атлант“, на 11 юли с гаубици TORQ и самоходни установки MIHR, на 20 юли със 155 мм „Арамазд“. Последната от тези публикации излиза ден след телефонния разговор между Пашинян и азерския президент Илхам Алиев, в който двамата отчетоха една година от Вашингтонската декларация от 8 август 2025 г.

Съвкупността предоставя разпределение по функции, а не покупки напосоки. Индия покрива средния пояс с радарно насочване, Иран поема малките височини с пасивно инфрачервено насочване, а руските изделия остават в големия обсег с техника, произведена до 2018 г. Подредбата отговаря директно на урока от 2020 г. Тогава израелските барражиращи боеприпаси Harop и турските Bayraktar TB2 в азерски ръце безнаказано действаха над арменски позиции почти през цялата 44-дневна война. Оттам и обяснението защо Армения купува от 7 страни наведнъж, вместо да се обвърже с един продавач. Разпръснатият източник струва по-скъпо в поддръжка и обучение, но никой не може да спре снабдяването с едно решение, а този принцип беше изказан от Асрян през юни.

Конкурентният прочит на същите факти е съществено по-скромен. Видеата на Папикян продължават от юни без прекъсване и включват артилерия, реактивни установки и зенитни средства поравно, тоест ведомството показва каквото е купило, а не отправя послание към Баку. Ритъмът наистина се обяснява така, но подборът на въоръжение не се обяснява: договорът с Делхи е от 2022 г., а доставката от Техеран изпреварва парада с месеци, тоест изборът е направен далеч преди графика на публикациите. При запазване на настоящия курс Ереван много вероятно ще разширява своите неруски източници на зенитна техника и през следващите две години. Потвърждение би било договор за следващото поколение Akash-NG, за което индийските отраслови издания съобщават арменски интерес, или официално да признаят иранския произход на „Карич“. Обратно, отслабване би било нова руска доставка на зенитни комплекси или разширяване на съвместната охрана на въздушното пространство с Москва.

18 години след войната в Грузия: шаблонът, изпробван преди Украйна

🇬🇪⚔️🇷🇺 На днешния ден преди 18 години Русия започна военна инвазия в Грузия – петдневна война, променила трайно границите и стратегическата посока на малката държава от Южен Кавказ. На 8 август 2008 г. елементи от руската 58-а армия започнаха да навлизат през Рокския тунел, а авиация нанесе удари дълбоко в грузинска територия. До 13 август руски танкове вече стояха в Гори, на около 80 км западно от Тбилиси. 18 години по-късно Москва продължава да поддържа военно присъствие в рамките на Абхазия и Южна Осетия – територии, заедно съставляващи около 20% от международно признатата територия на Грузия.

Но войната не започна от празно пространство. В 23:35 ч. на 7 август грузинската артилерия откри масиран огън по Цхинвали – действие, което независимата международна мисия на Европейския съюз впоследствие определи като началото на широкомащабния въоръжен конфликт. Същият доклад обаче подчертава, че този обстрел е само кулминацията на продължителен период на ескалация, провокации и въоръжени инциденти, в който Русия вече играе централна роля

По-малко от пет часа преди първия залп Михаил Саакашвили се появи по грузинската телевизия и съобщи за едностранно прекратяване на огъня, което не издържа и една нощ. Независимата международна мисия за установяване на фактите, създадена от ЕС и ръководена от швейцарската дипломатка Хайди Тальявини, обобщи случилото се във формула, която оттогава и Тбилиси, и Москва цитират избирателно: обстрелът на Цхинвали от грузинските въоръжени сили през нощта на 7 срещу 8 август бележи началото на мащабния въоръжен конфликт, но е само точката на кулминация в продължителен период на нарастващо напрежение, провокации и инциденти. Мисията заключи още, че първоначалната грузинска атака не е оправдана според международното право, но последвалата руска операция дълбоко в територията на Грузия далеч надхвърля допустимите граници на отбранителна реакция.

Зад онази нощ стоеше цяла година на натрупващо се напрежение. През февруари 2008 г. Косово обяви независимост, а руският президент Владимир Путин я описа като ужасен прецедент, способен да взриви системата на международните отношения, изграждана не десетилетия, а столетия. През април в Букурещ НАТО не предостави План за действие за членство на Грузия и Украйна, но записа в своята декларация, че двете страни ще станат членки на алианса. От 15 юли до 2 август Русия проведе в Северен Кавказ учението „Кавказ-2008“ с около 8000 военнослужещи и 700 единици въоръжение и техника, като 58-а общовойскова армия беше сред основните участници. След края на маневрите значителни войски запазиха присъствие в района. От първите дни на август артилерийските обстрели през административната линия се превърнаха в ежедневие, а властите в Цхинвали започнаха да евакуират деца към Северна Осетия.

Грузинското разузнаване е записало два телефонни разговора, проведени в ранните часове на 7 август. В 03:41 ч. граничар от Южна Осетия докладва на началника си, че Рокският тунел е задръстен с руска военна техника, включително бронирана; в 03:52 ч. докладва, че колоната вече е преминала. Москва не оспорва толкова автентичността на записите, колкото тяхното тълкуване: генерал Николай Уваров, говорител на руските въоръжени сили през онези дни, обясни движението през тунела с рутинно снабдяване и подмяна на миротворчески контингент. Възражението на Тбилиси бе, че според правилата за мисията, договорени през 2004 г., ротацията се извършва само на дневна светлина и след поне едномесечно предизвестие.

Мисията на Тальявини не прие за достатъчно обосновано грузинското твърдение за мащабно руско военно нахлуване преди 8 август. В същото време докладът посочва приток на доброволци и наемници през тунела и данни за присъствие на руски войски извън официалния миротворчески контингент още преди 14:30 ч. на 8 август – часа, който Москва посочваше като начало на собствената си интервенция. Мисията установи и други нарушения от руска страна: масово предоставяне на гражданство, военни действия, излезли далеч извън рамките на пропорционалната защита на миротворците, и последвалото признаване на Абхазия и Южна Осетия.

Сутринта на 8 август 4-та грузинска бригада от Вазиани поведе настъплението по левия фланг на Цхинвали, а 3-та бригада действаше по десния. До обяд през Рокския тунел вече преминаваха части на 58-а армия, а руската авиация започна да поразява цели дълбоко в територията на Грузия. Дмитрий Медведев, по същото време президент на Руската федерация за един мандат, описа операцията като „принуждаване към мир“.

На 9 август беше отворен втори фронт откъм Абхазия, където местните формирования с руска подкрепа настъпиха към горното Кодорско дефиле – последната част от региона под грузински контрол. Гарнизонът на Тбилиси го напусна вечерта на 11 август. На 10 август руското командване съобщи, че ракетният катер „Мираж“ от състава на Черноморския флот е потопил грузински катер край бреговете на Абхазия. Същия ден грузинските войски се изтеглиха от Цхинвали и Тбилиси обяви прекратяване на огъня, което не спря руското настъпление.

На 11 август руски войски навлязоха дълбоко в безспорно грузинска територия – към авиобазата в Сенаки, Зугдиди и пристанището Поти, а на 13 август и в Гори, което реално преряза страната по оста изток–запад. На 12 август Медведев обяви операцията за приключена. Същия ден френският президент Никола Саркози, чиято страна беше председател на ЕС, договори 6-точков план, чиито основни елементи предвиждаха край на военните действия, изтегляне към предвоенните позиции и международни преговори за установяване на трайна сигурност в региона. Саакашвили подписа документа на 15 август, Медведев – на 16-и.

Същия 12 август касетъчен боеприпас порази централния площад и пазара на Гори. Загинаха 6-ма цивилни, а други 24 бяха ранени; сред убитите бе нидерландският телевизионен оператор Стан Сториманс. Human Rights Watch документира употребата на касетъчни боеприпаси и от двете страни. Тбилиси подчерта, че ги е използвал единствено срещу настъпващи руски войски по направлението към Рокския тунел, а различни независими наблюдатели установиха руска употреба срещу или непосредствена до населени места. Южно от административната линия касетъчните боеприпаси на двете страни убиха най-малко 16 цивилни и раниха най-малко 54.

Общата равносметка, цитирана от мисията на ЕС, е около 850 загинали: 170 грузински военнослужещи, 14 полицаи и 228 цивилни; 67 руски военнослужещи; 365 жители на Южна Осетия – бойци и цивилни заедно. По-късна оценка на UNHCR поставя общия брой принудително напуснали домовете си на 192 000 души: 127 000 в останалата част на Грузия, 30 000 вътре в Южна Осетия и 35 000 избягали в Северна Осетия.

Грузинските села в Лиахвското дефиле бяха систематично разграбени и опожарени след изтеглянето на Тбилиси и много от жителите им никога повече не се завърнаха в родните си места. Мисията изтъкна, че принудителното разселване, систематично разграбване и унищожаване на етнически грузински селища дават основание да се заключи, че грузинците в Южна Осетия са били обект на етническо прочистване както по време на конфликта, така и след него.

Числото, с което беше оправдаван мащабът на руската реакция, се появи още преди да е възможна каквато и да е проверка. Източници от Южна Осетия докладваха за над 2000 убити осетинци, държавните медии на Кремъл разпространиха цифрата за часове и категоризираха грузинската операция като геноцид. До края на 2008 г. руското разследване вече говореше за 162 цивилни жертви в Южна Осетия. Така руските данни свалиха първоначално обявеното число над 12 пъти – броени месеци след като твърдението за 2000 убити вече беше изпълнило първоначалната си политическа функция. Самата мисия на ЕС стигна до заключение, че обвиненията в геноцид не са подкрепени нито от фактите, нито от приложимото международно право.

Последователността, разгърната през онези дни, съдържаше елементи, подготвяни с години. Раздаването на руски паспорти в Абхазия и Южна Осетия започна масово след приема на нов закон за гражданството през 2002 г. и се ускори след Революцията на розите от 2003 г. В Южна Осетия делът на жителите с руско гражданство достигна по различни оценки до 90%, а руски паспорти получи и голяма част от населението на Абхазия. Миротворческият мандат по споразумението от Сочи през 1992 г. осигуряваше законно руско военно присъствие на място. Защитата на руски граждани впоследствие се превърна в ключово основание, с което Москва оправда интервенцията. Признаването на Абхазия и Южна Осетия последва на 26 август, а след него дойдоха постоянните руски гарнизони.

Подобен инструментариум (военно присъствие, работа с местни прокси структури, руско гражданство като политико-правен инструмент и последващо признаване или анексия) се разпознава отново в Украйна след 2014 г., но не съвсем в същия ред. В Крим руската военна операция предшества масовото налагане на руско гражданство след анексията. Военното и политическото присъствие в Донбас започна през 2014 г. Ускорено раздаване на руски паспорти беше институционализирано години по-късно. На 21 февруари 2022 г. Москва призна двете контролирани от нея квазидържавни формирования в Донбас за независими държви – три дни преди пълномащабната инвазия.

Следователно паралелът с 2008 г. не е в механичното повторение на дадена последователност. И обратното четене има опора в документите: мисията на ЕС не откри достатъчно доказателства за мащабно нахлуване преди грузинската офанзива, а признаването на Абхазия и Южна Осетия дойде едва след края от военните действия, вместо да ги предшества. По-вероятно е Грузия да е показала не изпълнението на неизменен предварителен план, а набор от инструменти, които се оказаха ефективни и впоследствие бяха използвани отново – в различна последователност и при различни условия.

Петте дни свършиха и втора работа: показаха на Москва състоянието на собствените ѝ въоръжени сили. Официално тя призна за четири свалени самолета – три щурмови Су-25 и един бомбардировач Ту-22М3. Самият той е с 4-членен екипаж: един от летците беше пленен от грузинските сили, други двама загинаха, командирът остана в неизвестност. По-късни руски изследвания поставиха реалните бойни загуби на шест самолета. Тбилиси твърдеше за поне 21.

Разликата между тези числа е огромна, но дори признатите загуби звучаха тревожно срещу противник със съвсем ограничен брой системи „Бук“, „Оса“ и други средства за ПВО. Командири поддържаха връзка по граждански мобилни телефони, прецизните боеприпаси бяха рядкост, а разузнаването не успя да открие своевременно грузинските зенитно-ракетни комплекси, преди да открият огън. Победата беше постигната преди всичко със значително превъзходство в сили и непосредствена близост на оперативния тил: изходът на Рокския тунел лежи непосредствено до границата, а бойното поле започваше почти веднага след него.

През октомври 2008 г. министърът на отбраната Анатолий Сердюков представи основните параметри на реформата „Нов облик“, ускорена и от изводите от войната в Грузия. Дивизионно-полковата структура на Сухопътните войски беше в голяма степен заменена с бригади с постоянна готовност; десетки дивизии бяха разформировани или преобразувани. Офицерският корпус, наброяващ около 350 000 души по различните тогавашни оценки, трябваше да бъде свит до 150 000, преди прагът по-късно да бъде повишен до 220 000. 65 военни висши учебни заведения трябваше да бъдат консолидирани около 10 основни институции.

През 2010 г. следващият етап на реформата консолидира шестте военни окръга в четири (Западен, Южен, Централен и Източен), чиито командвания едновременно поеха функциите на обединени стратегически командвания и получиха контрол върху силите от различните видове войски в съответното направление.

След идването на Сергей Шойгу обаче някои от реформите на Сердюков бяха ревизирани, а дивизионната структура започна да се възстановява обратно. През 2016 г. бяха формирани или възстановени 3-та и 144-та мотострелкова дивизия в Западния военен окръг и 150-а мотострелкова дивизия в Южния военен окръг. И точно дефектите, извадени през август 2008 г. наяве, които реформата трябваше да поправи, отново се проявиха през 2022 г.: разстроена логистика, проблеми в междувидово командване и отсъствие на сигурни комуникации. Изводите бяха извлечени и записани, но истинската им проверка дойде срещу противник от съвсем друг мащаб.

Днес резултатът от онези пет дни се поддържа с сравнително ограничени сили и много бодлива тел. Русия държи 4-та военна база в Цхинвали и 7-а в Гудаута, формирани през 2009 г. От следващите години започна т.нар. бордеризация, при която пунктираната линия върху картата постепенно се превърна в огради, ровове, контролни пунктове и табели с надпис „държавна граница“.

Наблюдателната мисия на ЕС, разположена през септември 2008 г., има мандат за цялата международно призната територия на Грузия, но никога не е получавала фактически достъп до Абхазия и Южна Осетия и следи административните линии от разстояние. Международните дискусии в Женева, започнали по силата на плана от 2008 г., продължават без пробив по основни въпроси, включително връщането на разселените.

Междувременно резултатът от август се надгражда и по политически път. През ноември 2024 г. кабинетът на партия „Грузинска мечта“ обяви, че няма да преследва откриването на преговорите за присъединяване към ЕС до края на 2028 г. Самият ЕС определя процеса като фактически спрян. През 2025 г. Европейската комисия стигна още по-далеч и определи Грузия като страна кандидатка „само по име“.

Обществената посока остава различна от тази на управляващите. Според най-новото проучване на ЕС от по-рано тази година 71% от грузинците подкрепят присъединяването към ЕС, а 79% смятат, че членството би донесло повече ползи, отколкото недостатъци.

Обръщане на тази посока би изглеждало като връщане на Тбилиси към реалния процес на интеграция с ЕС и ограничаване на новата инфраструктура по административната линия. Задълбочаването ѝ може да дойде с нови двустранни споразумения между Москва и Сухуми или Цхинвали, които прехвърлят отбранителни, митнически, икономически или имуществени функции постепенно към руски структури. Показателен беше опитът с инвестиционното споразумение между Москва и Сухуми, предизвикало масови протести в Абхазия през ноември 2024 г. и окончателно отхвърлено от местния парламент през декември.

Алиев нарече СССР колония – Баку говори на Москва като „средна държава“

🇦🇿⛓️‍💥🇷🇺 Президентът на Азербайджан Илхам Алиев определи съветския период от историята на страната си като колониален – етап, в който републиката е била лишена от реални права, докато нейната независимост е съществувала само на хартия.

„Бяхме колонизирани през XIX век. В състава на Съветския съюз нямахме суверенитет. Бяхме безправна република“, заяви той по време на четвъртото издание на Шушинския глобален медиен форум, посветен на „мисията на медиите в утвърждаването на мира“. Алиев подчерта, че в историческата памет на народа е дълбоко вкоренено разбирането какво означава да бъдеш колония и какъв е пътят към постигане на свобода.

Аргументацията му бе едновременно икономическа и обвинителна. Алиев напомни, че през съветските десетилетия Азербайджан е изнасял огромни количества петрол, но след разпада на СССР страната се е оказала с дефицит на енергийни ресурси и тежко екологично наследство от интензивния добив. Той отправи директни критики към Москва: мнозина в Русия са предричали икономически колапс на бившите републики, но тези прогнози са се оказали погрешни. „Всички те водят нормален живот“, обобщи Алиев, допълвайки, че за три десетилетия независимост Азербайджан се е превърнал в „средна държава“.

Това изказване не е просто историческа рефлексия, а политически инструмент. Колониалната рамка се използва от президент, който през последната година системно налага реторика на „деколонизацията“. С този език Баку описва не толкова далечното минало, колкото настоящите си сметки с Кремъл. Хронологията е показателна: тонът се втвърди паралелно със срива в двустранните отношения, а още през август 2025 г. Алиев определи присъединяването на Азербайджан към Съветска Русия през 1920 г. като „окупация“. Историческият разказ обслужва текущи цели – той легитимира дистанцирането от бившия сюзерен, облечен в морален аргумент. Парадоксът обаче е, че това звучи от лидер с еднолична власт от 2003 г., преизбран през 2024 г. с над 92% подкрепа на вот без реална опозиция и при засилен натиск върху независимите медии.

Сривът в отношенията е белязан от конкретни инциденти. На 25 декември 2024 г. пътнически самолет на Azerbaijan Airlines, летящ за Грозни, бе поразен от руски зенитно-ракетен комплекс „Панцир-С“. Машината се разби край Актау (Казахстан), отнемайки живота на 38 души. Москва месеци наред отричаше вината си, докато през октомври 2025 г. в Душанбе Владимир Путин най-после призна за случая. Споразумението за компенсации бе подписано чак през април 2026 г. – без да се потърси наказателна отговорност. Напрежението ескалира и през юни 2025 г., когато при руска полицейска акция в Екатеринбург загинаха двама етнически азери, а случаят доведе до репресивни мерки срещу руски медийни и културни представителства в Баку.

Определението „средна държава“ не е случайно. Алиев е чел анализите, които поставят Азербайджан в тази категория, и предложи своя дефиниция: способността на държавата да защитава националните си интереси независимо от волята на големите сили, като отбранителната мощ е ключов критерий. Тази увереност стъпва на военното превъзходство, демонстрирано при връщането на Нагорни Карабах през 2020 г. и пълния контрол над анклава след светкавичната офанзива през 2023 г. Успешната операция доведе до масово изселване на арменското население – над 100 000 души напуснаха домовете си, което много международни юристи определиха като етническо прочистване. Така балансът в Южен Кавказ престана да зависи от Москва, а ролята на руския арбитраж на практика се стопи.

На форума Алиев очерта и новия курс на преориентация. Азербайджан разшири енергийния си износ, като вече доставя газ за 16 държави, 14 от които европейски. Същевременно Баку обмисля напускане на Съвета на Европа, поставяйки възстановяването на правата на азерската делегация като условие за оставане. Към Армения бяха изпратени умерено помирителни сигнали за възможен мир, базиран на международното право.

Зад историческия спор стои модерно послание: Баку вече води диалог с Москва от позиция на силата. Колониалната рамка е реторичен параван за завършена преориентация – от република, чиято сигурност е зависела от руския център, към държава, която пренасочва пазарите си, търси обезщетение за военни инциденти и обмисля напускането на европейски структури от собствена позиция на сила. Дали „средна държава“ е най-точният етикет, е въпрос на дефиниция, но фактът, че Азербайджан вече се държи като такава спрямо Русия, бе официално заявен именно в Шуша.

Признаването на арменския геноцид: Израел отваря нов фронт срещу Анкара

🇮🇱🤝🇦🇲 Израелският външен министър Гидеон Саар обяви, че на предстоящото заседание на кабинета в неделя ще внесе проект на резолюция за официално признаване на геноцида над арменския народ през последните години на Османската империя – стъпка, която би сложила край на десетилетната пасивност по темата от страна на Израел и почти сигурно ще доведе до остра реакция от Турция.

Според съобщение на министерство на външните работи, ако текстът има подкрепа от мнозинство в кабинета, мярката ще бъде подложена на гласуване в Кнесета, с което признаването прескача от жест на изпълнителната власт към правно обвързваща държавна позиция, закотвена в парламентарен вот.

Моментът на този ход говори по-красноречиво от всичко останало. В продължение на години Израел отказваше да квалифицира като геноцид масовите убийства от началото на ХХ век, които са отнели живота на 1,5 милиона души, според арменски оценки, с кланета, тъмници, депортации и походи на смъртта – именно за да не нарани своите двустранни връзки с Анкара. Самата обяснителна записка към проекта обаче не оставя място за друго дипломатично премълчаване:

„Въпреки обширната и недвусмислена историческа документация арменският геноцид продължава да е обект на организирана кампания на отрицание и омаловажаване, включително чрез манипулативно пренаписване на учебниците по история, осъществявано преди всичко от Турция.“ Текстът призовава не само за признаване, но също така и за осъждане на „всички опити да се замъгли, омаловажи или отрече“ истината за събитията – без заобикалки това изказване се обръща директно срещу официалната турска позиция, която и до днес отхвърля квалификацията „геноцид“ за репресиите от 1915 г.

Разстоянието, което Йерусалим извървя до тази точка, се измерва в конкретни дати и осезаемо охлаждане. От няколко десетилетия израелските власти предпочитаха да останат пасивни, отчасти заради стратегическото си партньорство с Турция от 90-те години, за да не подразни Баку, и не на последно място заради вътрешния дебат около уникалността на Холокоста, който дълго правеше Яд Вашем предпазлив към сравнения. Преломът дойде с разпада на оста Йерусалим–Анкара под управлението на Реджеп Тайип Ердоган.

След предвожданото от Хамас терористично клане на 7 октомври 2023 г. и последвалата война в ивицата Газа турският президент многократно критикува действията на Израел, който обвини в геноцид срещу палестинците, превръщайки самото понятие в оръжие на собствената си политическа реторика. През август 2025 г. премиерът Бенямин Нетаняху за пръв път заяви, че в личното си качество признава арменския геноцид, ставайки първият премиер на страната, прекрачил тази граница, въпреки че думите му нямаха тежест на официално признаване.

Отговорът на Анкара беше мълниеносен и тежък: към края на август 2025 г. обяви пълно замразяване на своите търговски и икономически връзки с Израел и затвори въздушното пространство на страната за тях, определяйки изявлението на Нетаняху като „опит да се експлоатират минали трагедии с политически мотиви“.

Именно върху този прецедент стъпва инициативата на Саар, която трансформира личната позиция на премиера в проект за документ с институционална тежест. Засега Анкара не е реагирала, въпреки че позицията ѝ е добре известна и последователна: още миналия август Външното ѝ министерство заяви, че думите на Нетаняху „по повод събитията от 1915 г.“ са опит да се прикрият собствените му провинения, и обвини израелския премиер, че самият той е „подсъдим за геноцида срещу палестинския народ“.

И все пак това решение има своята цена, която надхвърля размяната на остри дипломтически ноти между двете страни. Исторически погледнато пасивността на Израел е обслужвала не само чувствителността на Турция, но и тази на Азербайджан – близък съюзник на Турция, който също отрича твърденията за геноцид и лобира активно срещу неговото международното му признаване, третирайки признаващите страни едва ли не като неприятели и заплашвайки със санкции. За Израел обаче азерската държава не е маргинален партньор: по данни за пазара на въглеводороди азерският петрол покрива около 40% от вноса на горива на Израел, докато в обратна посока тече непрекъснат поток от модерно израелско въоръжение.

Следователно евентуалното признаване на геноцида опъва не една, а две регионални нишки едновременно – и точно тук се крие реалният залог. Засега Саар изглежда готов да поеме риск и разчита, че стойността на жеста като отговор на Ердоган надделява над дипломатическата неловкост в двустранните отношения с Баку. Според приблизителни оценки към 2026 г. над 30 държави-членки на ООН, сред които САЩ, Русия, Франция, Германия и Канада, вече са признали геноцида под една или друга форма, така че Израел не би влязъл в изолирана зона, а по-скоро би се включил в утвърден международен консенсус, който досега заобикаляше по геополитически съображения.

Стратегическият смисъл на подобен ход може да бъде тълкуван като използване на историческата памет като инструмент на текущата дипломация. Самото признаване не променя баланса на силите по източната граница на Средиземно море, но кодифицира посоката, в която Израел се движи – от мълчаливо търпение към открита конфликт с Анкара, при който се мобилизират дори символични решения. Решаващата неизвестна остава дали резолюцията ще премине целия път. Гласуването на кабинета в неделя е едно; одобряването на закон в Кнесета, особено в навечерието на предизборен период, е съвсем друго – между двете има дълъг път и сериозен шанс мярката да заседне, да се разводни или да бъде отложена под тежестта на вече изброените съображения, които десетилетия наред я държаха в чекмеджето.

Оттук и същинският тест: дали този ход ще се окаже еднократен реверанс към арменската кауза, изигран като отплата за реториката на Ердоган, или ще постави началото на едно трайно преподреждане, при което Израел има готовност да плати и азерската сметка. Отговорът няма да дойде от обяснителната записка, а от това колко далеч той ще успее да придвижи текста – до символичното правителствено решение или до буквата на закона.

Лидерът на Южна Осетия подаде оставка, става съветник на Путин.

🇷🇺🇬🇪 Лидерът на Южна Осетия, сепаратистки регион на Грузия, който се намира под руска окупация, Алан Гаглоев подаде оставка във вторник, за да поеме поста на личен съветник в администрацията на руския президент Владимир Путин – ден след като Кремъл лично му предложи позицията по време на личната среща в руската столица.

Самата изявление за размяната издава тежестта ѝ: де факто държавният глава на едно непризнато образувание напуска върха му не за да премине в опозиция или пенсия, а за да стане чиновник в апарата на държавата, която го контролира. Това не е смяна на власт в Цхинвали, а поредната административна стъпка към поглъщането на територията, при която границата между „съюзник“ и „провинция“ се изтрива не с карта, а с кадрова заповед.

Оставката идва няколко седмици след ратифицирането на ключов договор за интеграция с Руската федерация. На 9 май в Кремъл Гаглоев и Путин подписаха „Договор за задълбочаване на съюзническото взаимодействие“, който Държавната дума прие в средата на същия месец. Според него Южна Осетия е задължеан постепенно да изравни гражданското, данъчното, трудовото и социалното си законодателство с това на Руската федерация, а Москва поема ангажимент за социални гаранции, пенсионно осигуряване и повишаване на жизнения стандарт. Решаваща – и често премълчавана в официалните комюникета – е клаузата, която позволява на руски граждани да заемат държавни длъжности в частично признатата република и обратно. Именно тази разпоредба превръща абстрактния договор в действащ механизъм за асимилация, тъй като отваря държавната машина на Цхинвали за директно кадрово управление от Москва.

Назначението, обявено от Гаглоев на излизане, илюстрира механизма в реално време. За временно изпълняващ длъжността президент той посочи Марат Камболов – руски гражданин, бивш чиновник в руското правителство и член на ръководството на Националния изследователски център „Курчатовски институт“, когото парламентът в Цхинвали утвърди за премиер едва на 16 юни. С други думи, в рамките на дни московски технократ с произход, който няма нищо общо с Осетия, първо пое правителството, а след това и върховната длъжност на регион, която международното право продължава да счита за част от Грузия. В Тбилиси управляващите от „Грузинска мечта“ и опозиционните групи заклеймиха договора като фактическа анексия. Тяхната квалификация е политическа, но самата механика – изравняване на законодателството, вмъкване на руски кадри по ключовите постове, поемане на бюджетни и социални функции от Москва – не оставя много пространство за по-меко тълкуване: на практика говорим за поглъщане, при което формалното обявяване на присъединяването е въпрос на удобен момент, а не на принципно решение.

Историята на региона е ключова за разбиране на неговата политическа реалност. Южноосетинската автономна област в рамките на Грузинската ССР обяви суверенитет в навечерието на разпада на Съветския съюз, на което Тбилиси отговаря с отмяна на автономния ѝ статут. Впоследствие през 1991–1992 г. избухват сблъсъци, които в крайна сметка ескалират в открит военен конфликт, приключил със сключване на мирен договор през лятото на 1992 г. и въвеждане на смесени мироопазващи сили с руско ядро. Замразеният конфликт тлее до август 2008 г. Тогава кратката, но интензивна 5-дневна война между Русия и Грузия завършва с руска военна победа, което от своя страна води до признаване от Москва на независимостта на Южна Осетия и Абхазия на 26 август 2008 г. И до днес това признание е споделено само от шепа държави. Оттогава Русия поддържа активни военни бази на двете територии и провежда т.нар. „бордеризация“, която представлява пълзящо изместване на демаркационна линия навътре в територията на Грузия.

Договорната рамка на интеграцията също има своята хронология: още през 2015 г. беше подписан договор за съюзничество и интеграция, а през 2017 г. областта беше преименувана на „Република Южна Осетия – Държава Алания“. Кулминацията дойде с насрочването на референдум за присъединяване към Руската федерация, който беше свикан от тогавашния ръководител на региона Анатолий Бибилов на 17 юли 2022 г. Недоволна от момента, съвпаднал с разгара на пълномащабната война в Украйна, Москва даде да се разбере, че не одобрява неговото провеждане и това принуди победителят на изборите Гаглоев да подпише указ, замразяващ референдума на 20 май 2022 г. МВнР в Москва приветства решението като „в духа на съюза“. Днешната размяна затваря тази дъга: поглъщането, което тогава беше отложено като прекалено шумно, се възобновява през 2026 г. по-тихо – не чрез плебисцит и карта, а чрез договор и кадри.

Идеологическата опаковка остава непроменена през годините. „Днес нашата задача е да сбъднем съкровената си мечта – да преодолеем съдбата на разделен народ и да се обединим със Северна Осетия, да се обединим с Велика Русия“, заяви Гаглоев в обръщение, записано на видео. Показателно е реторичното разминаване: докато Путин акцентира върху икономическото и социалното сътрудничество, Гаглоев открито говори за обединение с Русия – две версии на едно и също движение, насочени към различни аудитории. Кремъл предлага на местните пенсии и стандарт; на руската публика поднася разказ за събиране на разделен народ.

Че този сценарий не е автоматичен, показва съседна Абхазия – другата грузинска територия под сепаратистки контрол, тръгнала по обратния път. През ноември 2024 г. опит за прокарване на инвестиционно споразумение от страна на властите в Сухуми, което отваряше местния имотен пазар за руски капитал с 8-годишни данъчни облекчения, разпали масови протести; демонстранти щурмуваха парламента, а президентът Аслан Бжания се принуди да подаде оставка на 19 ноември 2024 г. В крайна сметка парламентът отхвърли готвената сделка.

Контрастът е красноречив: там, където местните елити и общество демонстрираха несъгласието си, руската експанзия удари на камък. В Южна Осетия, лишена от гражданско общество и по-зависима икономически, същата машина се движи безпрепятствено. Двете територии очертават спектъра на едно и също имперско усилие – едната му съпротивляваща се граница, другата неговият най-податлив плацдарм.

Тази консолидация по периферията протича на фона на видимо разстройство в сърцевината на руските военни усилия – и връзката между двете не е случайна. Говорейки пред възпитаници на академиите на различни силови ведомства на Кремъл, Путин се оплака, че „огромният поток“ украински удари с дронове по инфраструктурата е пресметната стратегия, насочена към изтласкване на руските успехи на фронта „извън скобите“ на вниманието на обществото и да посее тревога. Премълча обаче рекордния удар, който само броени дни по-рано опожари за втори път в последната седмица петролната рафинерия в московския район Капотня – на около 16 км от Кремъл и отговаряща за над 30% от горивния пазар на столичния регион. Кметът Сергей Собянин призна попаденията, макар да твърди, че ПВО е свалила близо 200 дрона на подстъпите към града. А докато Путин настояваше, че силите му поддържат натиск по всички сектори на фронтовата линия, независими разузнавателни сведения отхвърлиха кремълските твърдения: украински части проведоха локални контранастъпления и напреднаха при Борова в Харковска област и във вътрешността на Донецка област.

Картината, която се очертава, е на режим, който компенсира хроничните проблеми на бойното поле в Украйна и горящата критична инфраструктура в доскоро неприкосновения тил с привличане на необратими придобивки срещу нисък разход по периферията. Това не е случайно съвпадение в датите, а логика на избора: на бойното поле край Борова и Капотня инициативата се изплъзна от руските сили, докато в Цхинвали те все още могат да застанат от печелившата страна – евтино, безкръвно и трайно – само с подпис и кадрова заповед.

Арменският премиер Пашинян обяви победа в изборите за парламент.

🇦🇲🗳️ Арменският премиер Никол Пашинян обяви победа на парламентарните избори, след като резултатът от малко над една пета от изборните секции показаха, че неговата партия води с около 54% от гласовете.

На пресконференция, проведена в ранните часове на понеделник, Пашинян заяви, че партията му „Граждански договор“ е надделяла, определяйки това като „историческа победа“. Към момента на провеждане Централната избирателна комисия вече беше публикувала предварителни резултати от около 21% от избирателните секции.

Вчерашният вот, първите парламентарни избори в Армения след съкрушителното поражение от Азербайджан във войната за Нагорно Карабах през 2023 г. – беше считан като тест за стремежа на премиера Никол Пашинян да задълбочи връзките със Запада и да осигури мирно споразумение с Азербайджан след години на конфликти и политическа нестабилност.

Ранните резултати показаха, че „Граждански договор“ печели 54,5% от гласовете, а проруският алианс „Силна Армия“ е на второ място с 21,9%. Алиансът „Армения“ остана трети с 8,7%, а партията „Процъфтяваща Армия“ изоставаше на четвърта позиция с около 5%.

Избирателната активност в 3-милионната държава без излаз на море беше рекордна – близо 59% от имащите право на глас. Очаква се Централната избирателна комисия да обяви официални предварителни резултати по-късно днес.

„Граждански договор“ на Пашинян, която приближи Армения до членство в Европейския съюз след идването си на власт през 2018 г., се изправи срещу три основни проруски опозиционни сили. Основният съперник е Самвел Карапетян, който основа „Силна Армения“ миналата година и води кампания с бизнес платформа и обещание за запазване на близките връзки на страната с Кремъл.

Силното представяне на Пашинян би му дало мандат да приключи преговорите за мир с Азербайджан, с който Армения води периодични войни от края на 80-години на миналия век, както и да нормализира отношенията с Турция – ключов съюзник на Баку.

📈 Ето предварителните резултати, публикувани от ЦИК. Към текущия момент са обработени протоколите от 314 избирателни секции или общо 99 003 гласоподаватели.

• Партия „Граждански договор“ — 53 460 гласа (54.87%)
• Алианс „Силна Армения“ — 21 513 гласа (22.08%)
• Алианс „Армения“ — 8158 гласа (8.37%)
• Партия „Процъфтяваща Армения“ — 5070 гласа (5.20%)
• Партия „Крила на единството“ — 2271 гласа (2.33%)
• Партия „Демокрация, закон, discipline“ — 1585 гласа (1.63%)
• Меритократична партия на Армения — 1208 гласа (1.24%)
• Демократична партия „Аз съм против всички“ — 971 гласа (1.00%)
• Партия на реформистите „Нова сила“ — 828 гласа (0.85%)
• Партия „Република“ — 668 гласа (0.69%)
• Партия „Просветена Армения“ — 451 гласа (0.46%)
• Алианс за защита на демокрацията „В името на републиката“ — 309 гласа (0.32%)
• Общоарменски национал-демократичен полюс — 251 гласа (0.26%)
• Партия за демократична консолидация — 251 гласа (0.26%)
• Арменски национален конгрес — 151 гласа (0.15%)
• Християндемократическа партия — 118 гласа (0.12%)
• Партия на реформистите — 89 гласа (0.09%)
• Партия „Кочари – Национално възраждане и събуждане на нацията“ — 17 гласа (0.08%)